Кое ни кара да разсъждаваме? Желанието да намерим себе си? Желанието да разберем себе си? Или просто необходимостта да не се загубим?
Изходната точка за мен е любовта. Винаги е била и винаги ще бъде. Любовта в цялата ѝ прелест. Любовта, която не може да се дефинира. За която всички пишат и разсъждават ... и не всички търсят. Ще я намерим като я търсим или тя сама ще се появи без да разберем как и защо? Ако тя сама се появява, значи ли това, че трябва да спрем да я търсим? Дали търсейки я все пак ѝ помагаме да ни намери?
"Ако искаме нещо достатъчно силно, то ще се случи". А ако не се случва, значи ли това, че не го искаме достатъчно? Ако вярваме, че сме го намерили, а то се разпадне и си отиде, не е било истинско или от прекомерното си фокусиране в него, сме го развалили?
Къде е истината? И къде е смисъла?
Къде изчезна смисъла на всичко? И защо живота ни се превърна във вечно търсене и осъзнаване? Защо най-простите неща, станаха най-сложни? Защо се гордеем със себе си когато мислим, а вярваме, че мислим прекалено много?
Защо въпросителният знак стана толкова огромен и поглъщащ?
Желая ти усмихната вечер! И просто вярвай в любовта, тогава ранно или късно ще намериш правилния човек.
@не2: Не е нужно да знаеш кой си. Не би трябвало да се стига до там. По-скоро хората, които ме интерсуват, да знаят коя съм.
@rptael: Да, тя кара света да се върти или по-скоро го е карала. Мен ме притеснява, че хората не вярват вече в това. Вярват в пари и секс. И на мен не ми стига аз да вярвам, че любовта кара света да се върти, ако това е само моя свят, в който съм сама ;)