Какво сме склонни да признаем и пред себе си или пред някой друг? Склонни ли сме да признаем нещата, които не харесваме в себе си пред самите нас. Дали това признание ще ни помогне да променим това, което не харесваме или само ще ни накара да се намразим, че не сме това, което би ни се искало да бъдем. А признаваме ли пред друг всичко, което ни е на душата? Ако го има съмнението, че признанието по-скоро ще навреди, не, май не го правим. И така и трябва да бъде. С тази разлика, че кръгът се затваря и се превръща в зацикляща глобална липса на признание. Което зацикляне пък няма как да доведе до нещо добро. А до едно постоянно неразбиране. Неразбиране помежду ни, неразбиране на нищо и никой ...

Как да остана искрена и директна след като тези ми качества винаги се обръщат срещу мен? Искреността се цени, но е скучна. Няма мистерия, няма загадъчност, няма тайнственост - всички карти са на масата. Е, не. Колкото и да ми е омръзнало да съм участник в глупавите игрички между хората, ще стана. Щом няма друг начин. Щом оценяването на искреността е само на думи. Щом е лъжа.

Ще бъда участник, ще бъда играч. Знам правилата. Знам и как да си създавам нови. Знам и как да накарам някого да играе по моите правила. С тази разлика, че на мен пък липсата на искреност и директност ми става скучна. Самата игра ми става скучна и играещите също.

Но кой каквото си пожелал .... Каквото посееш, това ще пожънеш....

Ех! Въпросът с признанието винаги е бил сложен, поне за мен. До къде можеш да стигнеш без да нараниш? Защото има признания от които боли и то много. Тогава? Какво да правим тогава? Дали е по-добре да кажем истината и да нараним, или да я скрием дълбоко в сърцето си, но другата страна инстинктивно да усеща, че нещо не е наред? Незнам, вече дни наред си блъскам главата и все немога да намеря отговора. А толкова много ми личи, че нещо ме тревожи, че просто незнам какво да правя. Неискам да лъжа, че няма нищо, но и незнам какво ще стане ако кажа истината. Защото в моя случай тя ще нарани. А съм си обещала, че никога няма да наранявам, особенно хората, които са били добри с мен. Не го заслужават. Така че и аз незнам отговора.

Трябва да помислиш върху това: кое наранява всъщност повече? Да кажеш какво чувстваш и мислиш или това, че ти личи, но мълчиш? Защото едната болка може да е по-голяма, но другото си е продължително измъчване и не е честно. Не случайно хората са казали, че истината боли. Но, ако се измъчваш дали ще нараниш конкретен човек, замисли се също доколко наистина го познаваш и какво би предпочел той. Не искам да давам съвети. Просто изразявам мнението си. Пожелавам ти успех в тази конкретна ситуация!